Голяма
част от електросистемните оператори по света, както и българският ЕСО се
страхуват, че интегрирането на големи мощности ВЕИ ще застраши стабилността на
електрическата мрежа и ще увеличи разходите.
Всъщност,
водещите икономики в света вече са преодоляли тези страхове, като потреблението
на енергия от вятър и слънце в потреблението на САЩ, Германия, Дания, Испания и
др. достига 25-50%. Основно правило за постигането на тези проценти е оператора
да е винаги „една крачка пред природата” т.е. изменчивостта на вятъра и
слънчевото греене да се управляват чрез точни прогнози на времето. Освен това,
необходимо е управлението на всички енергийни ресурси да се изпълнява
динамично, на кратки интервали от време, тъй като всички елементи на системата
са динамични – потребление, ТЕЦ, вятър, слънце и тн.
Практиката
показва, че колкото по близко е
оператора до момента на управление, толкова по-лесно се балансира потребление и
производство без използване на резерви. Но това означава постоянно
динамично диспечериране на производство, потребление, внос и износ.
Може
би точно това е основния проблем на ЕСО, нежеланието за динамика, но и няма как
да очакваме динамично управление на амортизирана мрежа, амортизирани централи и
амортизирано потребление. Едва ли може да очакваме от сегашните диспечери да
вдигнат поглед от телевизора в ЦДУ и да боравят по-динамично с параметрите и
възможностите за управление, с които разполагат. Много по-лесно е да се набедят
ВЕИ за опасни и да се заставят да угаснат, а после на АЕЦа какво да му
управляваш.
Също така,
за по лесно балансиране на производството на вятърни и соларни централи е важно
генерациите да не са концентрирани в определени малки райони (както е например
района на източна Добруджа за вятъра), а да са разпределени равномерно. Вятъра никога не е еднакъв навсякъде, и ако при
една централа той намалее, при друга той може да се увеличи или поне да не намалее
в същия момент, което ще даде по-стабилна крайна мощност. По-големите райони имат
повече ресурс за изглаждане на променливостта и на производството и на
потреблението.
Първо, трябва да има адекватни връзки със съседните пазари. Това условие е донякъде спазено в България, но основния недостатък е капацитета и модела за разпределението му.
Второ, пазарния модел на ел.енергия трябва да позволява балансиране и диспечериране в няколко времеви скали – ден напред, час напред и real-time. Това условие не е спазено в България.
Трето, системата трябва да има съвременни оперативни възможности за асимилиране на изменчивостта и грешката, точно да прогнозира и надеждно да балансира предлагане и търсене. Това условие не е спазено в България, липсват или не се използват съвременни прогнозни елементи на ВЕИ на национално ниво. ВЕИ производителите са задължени да представят прогнози с малка грешка, което като условие е неизпълнимо и ненужно.
Четвърто, системата трябва да е гъвкава за да може бързо да компенсира всяко изменение на товара или производството. Това условие не е спазено в България, тъй като ел.системата е създадена преди 50-60 г. да работи със статичните товари от конвенционални мощности и през последните 10-20 години не е усъвременявана и не е направено нищо в посока на развитие на ВЕИ.
Пето, да се въведе стандарт и правила за присъединяване на нови ВЕИ мощности към мрежата, които да отговарят на изискванията за предотвратяване на нестабилност на напрежението. Тези технологии са вече налични и са въведени в българското законодателство.
Последно и най-важно е да се създадат стратегия и правила за присъединяване за ВЕИ и конвенционални централи, които да начертаят пътя за развитие на енергетиката в страната за следващите 8-10 години. Правят се опити в тази насока, но те са прекалено податливи на лобистки и политически намеси. Тази стратегия да бъде изработена на чисто експертно ниво и да се спазва от различните политически субекти, които идват на власт през годините.
